През последните няколко години в Европа се наблюдава ръст на производството на филми и телевизионни сериали, обръщащи носталгичен поглед към ерата на социалистическия строй. Известно е, че в България много обичаме да разказваме тежки, драматични истории за живота през комунизма и да изобличаваме неговите жестоки посегателства върху основните човешки права. Тези филми изобразяват кризата на идентичността на героя, неговия сблъсък с лицемерните норми, предателството и желанието му да е различен, да се бунтува срещу системата, която иска да го уеднакви. НО какво ако те показват и нещо друго? Нещо като копнеж по времето на репресиите? Или още по-страшното: “безплодието” на младия творец? От дълго време търся отговор на този сакрален въпрос: “Защо масово се произвеждат български филми, чието действие се развива през комунизма?”.

Търсех оправданието му сред фондове, програми и прочие възможности за финансиране на подобни филми. Но така и не открих еднозначен отговор. А след като прочетох “Капиталистическият реализъм. Няма ли алтернатива?” на Марк Фишър, съвсем загубих пътеката към отговора. Та Марк Фишър е един симпатяга, който е роден през 1968 година и се самоубива през 2017 г. Не защото е гледал нов български филм, показващ живота през соца, а защото е имал сериозен проблем с депресията. Самият той е писател, музикален критик, философ и даже е преподавал в катедрата по визуални изкуства в Лондонския университет. В неговата тънка книга, която се състои от почти 120 страници, той отбелязва, че “бъдещето крие единствено повторение и неспирна пермутация”. Ако пречупим казаното през погледа на днешния творец, се оказва, че той не може да създаде нищо ново. Нашите колективни мисли са отражение на миналото. Както светлината на отдавна загинала звезда, ние пресъздаваме миналото достигнало до нас, защото изпитваме носталгия по него. Тоест филмите представляват копнеж по една позната културна форма и не представляват идея за нова алтернатива на бъдещето. Въпросът на Фишър “Какво ще се случи, ако младите не са способни да произвеждат изненади?”, може да се перифразира така: “Какво ще се случи с изкуството, ако новите (младите) автори не са способни да създадат нещо ново?”. Подобен въпрос е актуален и с основание може да се отправи към “творчеството”, генерирано с изкуствен интелект. До каква степен то е нещо ново? Това пък ни отвежда до друго разсъждение на Фишър - стиловата иновация вече не е възможна. Тоест ние като автори сме способни да имитираме мъртви стилове и сме обречени гласовете ни да са лишени от автентичност. Поради тази причина се връщаме назад, към ретроспекцията на миналото, към онова, което някои автори са познавали, и несъзнателно се лишаваме от новото. А за да се породи новото, е нужно въображение. А за да има въображение, е необходимо да се напусне прегръдката на миналото. 

Филмите, които разхождат зрителите сред мавзолеите на комунизма, няма да изчезнат. Те са провокация към авторите, които търсят своето въображение и алтернатива. Те са експонати, които напомнят, че миналото се повтаря тогава, когато се имитира и се забранява случването на новото.